Новинарски флаш

Вижте новите кафемашини и кафеавтомати Saeco

 

 
powered_by.png, 1 kB
Интервю с Георги Тошев Печат
Автор Мария Цветанова   

ImageИнтересните хора нямат пол, социално положение и възраст, те имат история

Георги Тошев е филолог и журналист по образование. Работил е за в. 24 часа, сп. Лик. Сред създателите на в. Дневник и сп. Едно. Има над 20 документални филма. Работил е за БНТ, BBC, Радио Франс Интернасионал. Бил е директор на пресцентъра на театралния фестивал във Варна. Съветник на министъра на културата Емма Москова. 8 години бе вощещ и автор на предаването Другата България по bTV, което разказва за наши сънародници, живеещи в различни краища на света. Сега е главен редактор reality в предаването Music Idol по bTV.

Осем години беше автор и водещ на тв-предаването Другата България. А сега накъде?

Другата България е един от големите ми проекти . Ще продължа да го правя под някаква форма. Една от новините е, че BBC ме покани за заснемането на филм с работно заглавие ”Четири къщи”, който разказва историята на четири семейства-азиатци, американци, българи и мексиканци, чийто къщи са били разрушени от урагана Катрин и те изграждат къщите си, а и живота си отново. Ще разкажа историята на българското семейство. Снимките ще бъдат през лятото в Ню Орлиънс, САЩ. В този смисъл символично си тръгвам, но проекта продължава да живее, защото това е голяма тема. Винаги ще казвам, че съм неуспял емигрант, защото смъртта на баща ми ме накара да се върна в България и тази идея се генерира в мен и благодарение на партньорството с агенция Прима. След осем години идва момент, в който не си сигурен дали си достатъчно любопитен първо на себе си и дали не се повтаряш. Имах това съмнение и реших, че за да остане тръпката е по-добре да трансформирам идеите си в нещо друго и съм сигурен, че в следващите ми проекти от есента, за тях още не мога да говоря , но със сигурност ще бъдат в една от 3-те големи тв и тази тема ще присъства.

Разказвайки историята на твоите герои в Другата България не винаги си в кадър?

Питали са ме защо? Не съм важен, тук аз съм посредник. Страшно е да се абсолютизираш в чуждата история. Нямам право да коментирам, това е изборът на едни хора и в този избор има голяма цена, която те плащат и човек трябва да уважава тази цена. Много е трудно да влезеш в техния свят , да говориш за избора им, защото изборът е нещо, което непрекъснато се случва с нас, което всеки ден реализираме. По себе си знам, че да влезеш, да цапаш и да разполагаш с чуждите истории е толкова жестоко и неетично, че не може да бъде интересно...

ImageТова е толерантостта?

Да, и тя е единствения белег на цивилизованост.

Значи ли това, че пътувайки човек става по-толерантен?

Да, това съм го проверил. В България понякога ми казват, че съм прекалено дипломатичен. Сигурен съм , че към определени хора трябва да си по-категоричен, тъй като твоята толерантност може да ти изиграе лоша шега, т.е. да минеш за глупак, наивник. Но от пътуванията се убедих, че да отстъпиш е привилегия на умния. Когато пътуваш имаш възможност да гледаш на света от голяма дистанция на себе си, на близките си, на страната си, която обичаш и на която принадлежиш и тогава проблемите с които се сблъскваш в твоята страна ти се струват толкова незначителни. Ние в България сме склонни да абсолютизираме детайла на битието и понякога измъчваме и себе си и другите. Пътуването не е просто преместване, то е вътрешно, емоционално пътуване, това са уроци на чувствителността, на емоцията, уроци на това как ти се виждаш в отделните ситуации. Това те прави богат, този емоционален лукс да видиш света чрез конкретни срещи, а не просто туризъм, хотели, а чрез срещи, защото контактът е това, което мен лично ме зарежда. Пътувайки разбрах, че човек създава приятелства на всяка възраст. Важно е да подходиш към човека абсолютно на чисто, т.е. при всеки нов контакт да можеш да се освободиш от разочарованията, горчивината, ако е имало такива, или пък страстта и спокойно да видищ един човек и дали ще се случи между вас този контакт, дори не визирам приятелство. Пътуването е контакт, то е една непрекъсната проверка на действителността и в този смисъл то е като здравето, толкова е важно да си здрав, а пътуването е психическо и емоционално здраве.

Според теб бъдещето принадлежи на чувствителните хора?

Убеден съм. В България това абсолютно се отхвърля. Ежедневно се сблъсквам с вулгарността на нечувствителността като манталитет. Това не значи, че някои ме обижда с мръсни думи. Не. Вулгарността като емоционалност. Бих искал дъщеря ми да запази спонтанността си, тъй като само спонтанността ни връща тук и сега. Не можеш да бъдеш непрекъснато гневен, трябва след това да изпиташ любов, хубави емоции...Т.е. чувствителността е наистина белег на интелигентност, но не в смисъл колко много си прочел, а природната вродена интелигентност да си част от този свят. Защото другото е едно нещастие-да не си чувствителен, означава, че животът ти минава покрай теб, но той никога не минава през теб. Педро Алмодовар казва: “Интересните хора нямат пол, социално положение и възраст. Те имат история.” Важно е да общуваш с хора, които имат история. За всеки е определящо семейството, къде си учил, но нашия голям шанс е средата, а тя се създава от хората, които срещаме по пътя си и които избираме, а и те ни избират да останат с нас малко по-дълго от едно кафе, хората, които сме избрали да бъдат нашите таймери за време и за това какво правим.

Да поговорим за мотивите на хората, които заминават?

Научих се да уважавам всеки мотив и да не искам да получавам отговор на въпроса “Защо замина?”, защото разбрах, че нямам право. Понякога той е много болезнен-нараняване вътре в семейството, разочарование от човек, които си обичал, заплаха....Важно е друго – днес и сега тези хора с които се срещам дали са простили, на каква цена, дали са си взели поука, колкото и неуместно да звучи и по какъв начин са преработили болката, защото болката е повод за промяна на модела.. Важно е как се чувстват тук и сега, тъй като предаването не е биографичен филм за някого, той е един пъзел, документ за времето без претенции и като всеки такъв документ е много фрагментарен, чуплив, крехък. Симпатичността в тази документалност е в това запечатване на мига, като една фотографска снимка. Затова как се чувстват днес тези хора, на базата на преживяното и на избора, който са направили е нещото, което много ме е занимавало. Аз научих, че понякога в мълчанието си те казват много повече. И за да разберем защо тези хора са направили този избор, отговорът можем да получим като ги показваме днес и сега какво им се случва. Мисля, че няма драма в това, че много хора заминават, връщат се или остават. Това е ценен шанс и те ще бъдат по-богати с това което им се случва. Не може животът ти да мине в една стая, с една работа, с едни мебели, с едни книги...Ние искаме и всеки има право и привилегия наистина да му се случва това приключение наречено движение.

Сега си част от екипа на Мusic Idol, кое те накара да се включиш?

Аз съм отговорен редактор на реалито и дори в американския формат на Music Idol няма реалити, т.е. ние правим нещо за първи път. Обичам да правя неща за първи път, това ме грабва, случвало ми се е с в. 24, в. Дневник, сп.Едно и др. Освен това се радвам, че формата запази своята същност, а това е, че той е предаване за мечтите и за възможните пътища, по които тя да се случи. Срещите с тези млади и талантливи хора много ме зареждат. Наистина след Другата България имах нужда от промяна, преди да се върна към моя жанр, ако мога да го нарека реалити в документалистиката, в който жанр беше Другата България и в който сега с BBC ще работя и надявам се от есента да продължа.

Какво не беше очаквал?

Аз не харесвам реалити форматите. Гледал съм Big Brother и Survivor, но те не могат дълго да ме занимават. Харесвам Стажантът на Доналд Тръмп. Music Idol е свързано с музиката, а аз съм меломан и цялосното послание на формата е доста позитивно. Аз съм от хората, които се зареждат от положителните модели, негативизма и ровичкането в спалното бельо не ме интересуват. Искам това, което правя да е свързано с положителни емоциии, а не със скандали и караници. Противно на това на което са ме учили, хората бързо забравят скандалите. Днес хората помнят положителното.

Какво може да попречи на таланта?

Нищо. Доскоро мислех, че завистта или агресивността, но не е вярно. Човек може да се усъмни в морала на друг, но не може да зачеркне това, което е направил. Единственото по което може да съдим за някого е това, което е направил или прави. Вярвам, че таланта може да бъде подтиснат, но не и смачкан. Аз се отказах да давам оценки. Има хора, които са много талантливи и те са тези, които ме карат да се изправя когато ми е трудно. Примера, който ме вдъхновява.

Кой е най-хубавия комплимент, който си получавал за работата си?

В едно предаване Валери Найденов бе казал, че аз съм от този тип журналисти, които имат нюх да открият тези, за които след време всички ще говорят. И това е така, защото първвия материал в българската преса написан за Галин Стоев, Мариус Куркински и за много други хора, които днес са една нова генерация хора на изкуството съм ги написал аз и то тогава, когато те не просто не бяха забелязвани, а някои дори отхвърляни. Другият комплимент ми направи Педро Алмодовар, колкото и нескромно да звучи, с когото направих интервю без да съм имал предварително уговорена среща. Това беше на коктейла на наградите на MTV, аз се представих и той се отдели от компанията си, седна и си поговорихме и той даде едно изключително откровено интервю. Накрая аз го попитах “А Вие защо решихте да говорите с мен?” и той ми каза, защото те погледнах в очите и те не ме излъгаха. Мисля, че няма значение с кого разговаряш, ако ти си честен в намеренията си, хората просто го усещат.

 
< Предишна   Следваща >


© 2017 Всеки дом