Новинарски флаш
Вижте промоциите от мебели Лабиринт този месец
 
powered_by.png, 1 kB
Интервю с Искра Ангелова Печат
Автор Мария Цветанова   
Image

Животът ни предлага различни възможности всеки ден
Искра е Водолей. Завършила е НАТФИЗ, българска филология и телевизионна журналистика в САЩ. Фулбрайтов специализант и заклет идеалист. Работила е в CBS в Ню Йорк, Нова телевизия и bTV. Сега води “Пиано-бар Нощни птици” по БНТ. Преведе “Красиви тела” на Л. Кънингам, която се играе в театър “Сълза и смях”. Обича да чете, да пътува, да слуша джаз, да си говори с приятели и да наблюдава. Вярва в чудеса.


Оптимист ли си?

Да, аз винаги съм била оптимист. Това не изключва, разбира се, един по-реалистичен поглед към света, да си даваш сметка къде си, какво те застрашава или какво бъркаш. Той не те лишава от чувството ти за самосъхранение. Оптимизмът е черта, която съм възприела и буквално прекопирала от моите родители. Мисля, че това е пряко свързано със силата на личността и по това меря хората, на които се възхищавам, независимо от кое поколение са. Хората, които успяват да запазят надеждата, вярата в доброто и любовта си.

Защо избра журналистиката?
Винаги съм избирала театъра и журналистиката, и съм полагала усилия да се квалифицирам, да се образовам и да трупам опит и в двете професии. Като дете участвах в театралната студия на Бончо Урумов. Семейството ми също ми е повлияло. Родителите ми четяха много, ходех на кинопанорами в кино „Дружба” с тях, на джаз срещи. Винаги съм имала повече от един интерес и затова трудно разбирам хората, които си остават цял живот тесни специалисти. Не им ли омръзва? Към магията на театъра винаги се е прибавяла една необяснима страст към литературата и писането. Прекрасната ми учителка по литература от 22-ра гимназия Албена Руневска ми даде увереност, че пиша добре. И така в последния клас на гимназията спечелих националната олимпиада по литература и бях приета българска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Кандидатствах и бях приета и в НАТФИЗ, и завърших двете специалности. Може би това е причината да спечеля по-късно Фулбрайтовата стипендия и да отида в САЩ, където завърших телевизионна журналистика. Когато се върнах, започнах активно да се занимавам с телевизия. Смятам, че журналистът трябва да е любопитен, интелигентен и интересен човек, а не просто сензационен или агресивен. Това, което наблюдавам в нашите медии, не ми харесва особено и вместо да се оплаквам, се опитвам да създавам алтернативи.Смятам, че и на сцената и по телевизията има нужда от личности. Това са интересните журналисти и актьори.

Водеща си на предаването “Пиано-бар „Нощни птици” по БНТ. Какво ти се иска да споделят гостите ти? По-откровени ли са хората през нощта или по-истински?
Надявам се, тъй като това е идеята, да бъдат по-откровени и по-истински. Да не споделят онова, което ще ги чуем да казват в сутрешните блокове или в актуалните публицистични предавания. Бихме искали да ги видим в по-друга светлина. Нощният разговор предполага определена степен на откровеност, а и самото времетраене на предаването е по-дълго, така че има възможност за едно портретно интервю, в което гостът да може да се отпусне, да бъде изненадан, да се зарадва или трогне. Всеки гост е различен, има енциклопедисти с много и различни интереси, а също и гости, които са тесни специалисти, ценни в тяхната област.
Много бих искала разговорът да е такъв, какъвто водим с моите приятели, такъв, какъвто постоянно се случва във всякакви неформалнии пространства като интернет, кварталното ресторантче, кафенетата, но този разговор няма своя трибуна. Може би защото медиите твърде агресивно се борят за финансов дял от пазара, а може би и защото публиката предопределя ниското ниво на разговорите. Но аз винаги съм вярвала, че медиите могат да възпитат вкус и съм вярвала, че зрителят не бива да бъде подценяван.

С какво те привлече пиесата на Лора Кънингам “Красиви тела”?
Това е не само пиеса, има и книга. Съществува опасност, четейки такава литература, човек да реши, че това е чиклит - онзи жанр, който се пише обикновено от жени, недоволни от живота, от любовта, от сексуалния си живот, изобщо от начина, по който са се стекли обстоятелствата около тях. Тази пиеса не е за това. Тя не е и “Сексът и градът”. В “Сексът и градът” има много духовити попадения, но в крайна сметка става дума за едно постоянно спане с различни мъже, една безкрайна поредица от възможности, поради което тези жени не могат да направят същинския избор. Но това е проблем на съвременните общества. Толкова много възможности имаме, че ние никога не рискуваме и не правим окончателния избор. Според мен тази пиеса е по-скоро обратното на “Сексът и градът”. В нея става дума за любовта, нежността, смисъла, за децата, майчинството, за самотата и в нея тези жени са толкова откровени, защото са сами, защото на сцената няма мъж. Ако на сцената имаше мъж, всички тези жени щяха да се борят за неговото внимание и нямаше да бъдат толкова искрени. Това го казвам към всички мъже, които са се почувствали дискриминирани, гледайки пиесата. Важно е да се разбере, че главното действащо лице в тази пиеса е мъжът, той просто не е там и за него само се говори. Всъщност това е много истинска история. Аз познавам жени с такива съдби и съм водила такива разговори с моите приятелки, но смятам, че рядко подобни текстове се поставят на българската сцена. Режисьорът Влади Люцканов успя много нежно, внимателно, умно и с разбиране да направи това представление. Лесно бихме се подхлъзнали в по-голяма сензационност и от това всичко би загубило. Когато авторката видя представлението на сцената на театър “Сълза и смях”, каза, че това е най-дълбокият прочит на нейната пиеса. А тя е играна по целия свят, само в Русия в момента се играе в 12 различни театъра.

В пиесата се разказва за жени от Ню Йорк. Ти също си живяла там. Различни ли са жените
в Ню Йорк и в София?

Тази пиеса е писана отдавна, през 1987 г., а романът сравнително скоро – 2002 г. Мисля, че нашето поколение е първото, което говори за нас самите, за живота ни, безпокойствата и надеждите ни по този публичен начин. Самият факт, че една такава американска пиеса не би могла да бъде поставена преди 10 години, а сега е възможно. Струва ми се, че преди 10 години щеше да звучи нелепо, а сега звучи актуално. Според мен американките, и въобще американците, са доста по-студени хора, по-целенасочени, работохолици. Такива вечери и събирания се случват рядко и рядко се достига до такова ниво на искреност. Те не споделят проблемите помежду си, имат психоаналитици. Така че тази пиеса е изключение и за американския контекст, тя изразява възгледите и проблемите на една много тънка прослойка на американското общество. В Ню Йорк, специално в телевизията, в която работех, аз нямах такъв тип контакт с моите колеги. В този смисъл животът там е доста ограбен от дълбочината на личните контакти, на топлината, обичта и емоционалността. Не е позволено да бъдеш емоционален в Ню Йорк, не се приема за проява на добър вкус.

Защо си позволяваме да бъдем нежни и раними само пред близките си, а навън играем роля на самоуверени и самодостатъчни жени?
Това е въпрос на лично достойнство, на гордост в добрия смисъл на думата. Хора, които постоянно се оплакват и винаги са нещастни, които не се грижат за себе си, в крайна сметка не държат на себе си. Мисля, че това е въпрос на самовнушение. Ако човек се облее в сълзи и започне да се самосъжалява, сякаш така започват да се случват нещата в живота. Понякога е добре да дадем израз на чувствата си, но ако дълго се задържим в това полудепресивно състояние, нищо чудно и животът ни да започне да се стича по този начин. А той всеки ден ни предлага токова много възможности. Хубаво е да си отворим очите и да ги забележим. Винаги можем да променим изцяло работата си или кръга от хора, с които работим или живеем, дори партньора. Днес е първият ден от останалата част от живота ни. Ние сме на планетата на свободния избор. Когато виждаме в другите хора добрите неща, когато очакваме от тях да бъдат духовни или романтични, или възпитани, или смели, те може би ще бъдат. Ако ги подозираме или очакваме от тях да ни излъжат, сигурно така ще се случи. Въпросът не е да се правим на силни, успели, уверени, а наистина да се чувстваме така.

Кое е любимото ти място?
Обичам Ню Йорк. Сякаш част от мен е останала там. Това е градът на най-големите контрасти и най-големите възможности. Там в рамките на 1 км и в рамките на 1 час могат да ти се случат толкова интересни неща от джаз сцената, през театралната сцена, галериите, до хората, които срещаш на улицата или в метрото. Обичам и Италия. Учила съм един семестър в тяхната театрална академия.

Кой или какво е твоята опора?
Семейството ми са моите авторитети и голяма опора. Приятелите ми също. С много от тях сме израснали заедно. В различни моменти от живота си съм се опитвала да намеря опора в някакви природни места или гледки, в определен вид изкуство или в човек, който обичам и той ме обича. За мен това е идеята за любовта освен всичко останало, хората да се подкрепят, да бъдат съмишленици, да уважават своите таланти и полети, а също да бъдат заедно и в своите спадове.

Над какво работиш?
Подготвяме с Петър Волгин нещо, за което не бих искала да говоря много. Надявам се да излезе до края на годината. Eдин интересен опит върху мъжката и женската гледна точка върху един сюжет, една и съща приказка. Не е сексистко, просто водим един диалог в този текст и ми се струва, че ще стане интересно. Понякога пиша за в. „Дневник”. Смятам отново да търся някоя интересна пиеса. В Народния театър играя в постановката “Моногамният”. Режисьорът Стоян Алексиев ме покани и аз участвам в това представление с голяма любов.!

На сцената в постановката „Красиви тела“

Image
 
< Предишна   Следваща >


© 2018 Всеки дом