Да се влюбиш в Непал
Автор Всеки Дом   
ImageОткъс от пътепис на Мира Янова
Катманду
Летището е повече от скромно. Няма автобуси, ходим пеша - не е страшно, защото разстоянията са обидно кратки. Шокирани сме – тълпи от хора е първото, което стряска. Сградите са хаотично разхвърляни и незавършени. Покривите са плоски, просто бетонна плоча, от която стърчат железа. Външно измазаните стени са рядкост. Тротоари липсват, шосетата са тесни, липсва каквато и да било организация на уличното движение. Върху улицата мирно съжителстват земна прах, локви и всякакъв род отпадъци. Непрекъснато клаксониращите автомобили допълват усещането за вездесъщ хаос. Сред неспирната глъч и нечистотии невъзмутимо, по средата на кипящото улично движение, се тътрят свещени крави.


Сетивата ни са поразени. Хората са навсякъде. Човек спонтанно се пита: Защо не са си по къщите? Какво правят на улицата? Въпросът, разбира се, е глупав, защото скоро разбираш, че просто тук всичко се прави на улицата. На улицата се готви, на улицата се продава, на улицата се общува. Импровизирани бръснарници обслужват клиентите си върху два стола сложени край шосето.

Навлизаме в центъра на Катманду. Очакването за някакъв що-годе европейски порядък е напълно разбито. Уличките са тесни, стръмни, криволичещи. Автомобилите се разминават на косъм разстояние, а как оцеляват пешеходците си е направо чудо. На места улицата минава досами къщите, без всякакъв тротоар. Всичко напомня зле устроен ромски квартал. Само че всичко е поне по десет – десет пъти повече хора, десет пъти повече хаос, десет пъти повече мръсотия. Направо не мога да повярвам, че ще живея тук почти месец.
Пристигането ни в Тамел – туристическият квартал на Катманду, се ознаменува от фундаментално събитие - нощта е паднала, а токът изведнъж спира. “Пристигнахме!” - постановява Евгений. Оправяме се някак си на светлината на фаровете. От хотела мигновено се затърчават момчета със свещи и ги разполагат по стъпалата на сградата. Поемат багажа ни и показват услужливо стаите, където също вече има запалени свещи.
Хотелът е повече от скромен. Нашата стая едва побира двете легла, няма гардероб и дори достъп до чист въздух - прозорецът гледа към вътрешен коридор. Банята е все пак със “западна” тоалетна – по-късно разбирам, че така наричат тук тоалетните със седало. Има и душ. Опитвам се да измия шока от първите впечатления, като внимавам да не погълна вода – знам, че е опасно. Толкова съм смазана, че за секунда се унасям върху чаршафите, които ми изглеждат чисти.

Първият ресторант
В седем вечерта цари пълен мрак, но тесните, криволичещи улички на Тамел са осветени и пълни с любопитни западняци. Търговската улица подмамва с шарени магазини и неонови реклами. Собственици на рикши ни канят на разходка из забележителностите на Катманду. След няколко пресечки стигаме до заведението, в което ще вечеряме. То е с вид на скромна нашенска кръчма – най-прости дървени столове, мушамени покривки, но пък е препълнено от посетители. Собствениците познават Евгени – нашият водач, от предишните му идвания. На запазената за нас маса ни посреща българската следа – Маеш, непалец, завършил в софийското ВМЕИ. Довел си е и жена от България, от която има двама синове. Маеш има леко тъмна кожа, набито тяло, очарователно, ведро лице с раздалечени, тъмни очи и прекрасна, неслизаща от лицето усмивка. Говори български забележително добре. Строи малки електроцентрали, от които страната му се нуждае силно. 90% от територията на Непал са високи планини и буйни реки. Това затруднява изграждането на модерна инфраструктура.
Ястието на вечерта се казва дал бат – националната гозба на Непал. Състои се от леща и купичка силно подлютени, сварени зеленчуци. Да си призная, тази първа вечер не се почувствах очарована от местната кухня.

Катманду, на другия ден
Свежо е. През нощта е валял дъжд, но сега температурата е приятна – около 19-20 градуса. Пролетта и есента принадлежат към т.нар. сух сезон в Непал и затова са предпочитаното време за трекинги – разходки по туристически маршрути или атака на осемхилядниците. Търговската улица е застлана с някакво подобие на асфалт. Виждам книжарница почти до хотела ни. Странно е как връщането към навиците, към познатото успокоява духа. На прага на книжарницата, подобна на всички книжарници, които съм виждала по разните краища на света, за първи път се чувствам у дома си. Непал се посещава от хора от всякакви националности. Местните нямат големи шансове за материален просперитет извън туризма, така че залягат сериозно над английския. Даже 4-5-годишни деца по улицата ни закачат на английски, вървят след нас упорито, предлагат стоки, молят се за някоя стотинка.

Миналото
Непал е страна с древна култура и цивилизация. Тук са се родили Буда и символът на Изтока – пагодата. Историческите паметници в долината на Катманду, защитени от ЮНЕСКО, са над 300. Бактапур и Патан са древните столици на Непал, днес практически слети с Катманду.
Пътят до Бактапур ни връща в реалността. Относителният комфорт на Тамел изчезва само след няколко пресечки. Засипват ни прах, уличен хаос, строителна мизерия. Но още входът Бактапур ни смайва със смес от източна екзотика и забележително градоустройство. Макар и зле поддържани, улиците и сградите тук и в Патан носят белезите на богата материална култура. Червената тухла е символ на тази цивилизация. С нея покриват всичко - и фасадите, и улиците. Другият елемент е изящната дърворезба. Уличните търговци са третата забележителност. Понеже се отличаваме от местните като бели врани, те ни преследват неотлъчно. Засипват ни с предложения за сувенири и са готови да смъкват цената, докато обезкуражен отстъпиш и просто, за да се отървеш, платиш исканото.
Храмът с еротичните статуи в Бактапур простичко и без свян показва основните сексуални техники. Докато ние се дивим на тази източна непосредственост, точно под тях, полегнали върху камъните, невъзмутимо преживят две кози. Встрани някой пържи мекички върху газов котлон, поставен направо на земята. Рояци мухи накачулват току-що изпърженото и пресичат всякакво желание да опиташ местните лакомства. А отвсякъде вездесъщо струи музиката за медитация и се носи специфичният мирис на запалените ароматизиращи пръчици. Ритуалът е характерен за хиндуизма и доказва общия корен на различните религии, доколкото силно напомня запалването на тамян в християнските църкви.

Пашупатинат
Източните хора не погребват мъртвите си, а ги изгарят ритуално. От двете страни на свещената река са изградени широки бетонни стъпала и квадратни тераси с приготвени клади – скрупольозно наредени дърва, а върху тях слама. Около всяка от димящите четири-пет клади се суети по мъж, въоръжен с дълъг прът. От време на време разбутва дървата, за да горят по-добре, слага допълнително слама, така че димът да прикрива изгарящото тяло. Погребенията текат паралелно и независимо едно от друго. Телата пристигат върху носилки, увити изцяло в ритуална жълто-оранжева тъкан. След като близките се простят с мъртвия, тялото се поставя върху кладата, полива се с благовонни масла и се запалва. Горенето е продължително и бавно, продължава почти денонощие. Навсякъде се носи сладникавата миризма на изгаряща плът. Дори само тя е достатъчна, за да стъписа несвикналия с подобни гледки западняк.
Свещената река не вдъхва никакъв респект – мътна, пълна с всякакъв род отпадъци.
“Гледай, гледай, защо хвърлят боклуци в реката?” – смайва се един от нашите.
Аз отгатвам смисъла. Чинийки от бананови листа, пълни с ориз, близките на мъртвия пускат да плуват като ладийки по реката: “Това не са боклуци! Ритуалът напомня нашия обичай да оставяме храна на гроба, за да нахраним мъртвия, нали?”
Реката е пълна с найлонови торбички, бутилки и всякакъв друг род небиологични отпадъци. Един-двама от служителите на храма газят във водата и с дълги пръти разбутват отпадъците, за да ги отнесе течението. На отсрещния бряг точно под една от горящите клади млад полугол мъж, с препаска около краката, прави сутрешния си тоалет.

Свещените крави и тук, както навсякъде в Катманду, необезпокоявано се движат, спят или похапват от сламата върху кладите. Още при подстъпите към храма ни посрещат просяците с изрисуваните в ярки краски лица. С потъркване на палеца в показалеца и средния пръст на ръцете те правят съвсем недвусмисления знак, обозначаващ “пари”. Излиза че и Изтокът не бил чак толкова нематериален.

Този ден е безкраен. С часове мога да описвам храмовете, маймуните, които търсят контакт с човека, защото са свикнали пристигащите да ги хранят, беднотията по улиците, праха и потресаващата мръсотия, потребността да търсиш опори в нещо познато, европейско, родно. Така свещичките в най-голямата в Изтока Ступа Буда отчаяно ми напомнят свещите в православните храмове. Но чувството, което ме изпълва, е “Този свят не е моят”. Или ужасът: “Ще оцелея ли тук?”, “Какво ме чака утре?”Image

В средата на тялото ми, вероятно там, където се намира т.нар. слънчев сплит, има топка - голяма, колкото детска глава. Там физически се е събрало объркването ми. Имам чувството, че мога да го пипна. Сякаш съм загубила опорите си в тази нова, непозната и изпълваща ме със страх вселена. Отчаяна съм. Коремът ми е подут. Не знам как ще намеря сили да тръгна към планината.